Не пожелавай!

Невидимата заповед във видимия свят

Николай Ужаков

Почти всичките Десет Божи заповеди са с възпиращ характер: „Не... Не... Не...“ - Бог казва какво да не се прави. Явно грешният, паднал човек е изключителен инициатор на злото: „Видя Господ, че нечестието на човека по земята се умножава и че всяка мисъл и наклонност беше постоянно само зло“ (Бит. 6:5). Неведнъж в човешката история Бог стига до този извод (например при Потопа, унищожаването на Содом и Гомор). В тези случаи Той, Който е свят и справедлив, унищожава човека заедно с греха му. Целта на Закона обаче не е да унищожи Израил заедно с греха му, въпреки неговата категоричност: „Око за око, зъб за зъб“ (Изх. 21:24). Чрез Закона Бог подготвя Израил за идването на Месия. Законът не спасява, той е платформата, на която се разгръща спасителният план за цялото човечество. Ап. Павел казва: „Така Законът стана за нас детеводител, да ни доведе при Христос, за да се оправдаем чрез вяра“ (Гал. 3:24).

Десетте заповеди се делят най-общо на две групи: религиозни (свързани с Бога) и граждански (засягащи хората). Разделението е условно, защото гражданските също произтичат от отношенията с Бога. Прекрачването на първите девет заповеди се наказва при наличието на двама или трима свидетели. Неизпълнението на десетата заповед: „Не пожелавай...“ на пръв поглед остава безнаказано, защото никой не знае какво става в сърцето на човека. Можем да я наречем невидимата заповед – спазването й не е явно.

В еврейския оригинал тук е използван глаголът хамад – „жадувам, копнея“, т.е. това е страстното желание да притежаваш нещо, което имат другите. Този глагол се употребява повече в отрицателен аспект, отколкото в положителен.

Първият въпрос, който възниква по отношение на заповедта: „Не пожелавай!“, е защо тя е на последно място. Нали реално това е една от първите граници, които Бог поставя между греха и Себе Си, между живота и смъртта. Престъпвайки нея, човек престъпва много лесно всички останали заповеди. Дори бих казал, че престъпването е неизбежно. Кое е първичното - пожелаването или убийството? Убийството е следствие, първопричината е пожелаването. Но защо Бог обяснява най-напред последствията, а накрая - първопричината? Човекът, заслепен от греха, не е способен да види последствията. И дори първопричината да е ясна за него, тя не е проблем. Той винаги си казва: „Какво от това? Пожелал съм жената на ближния, обаче съм си добър човек, нито съм прелюбодействал, нито съм убил, нито съм крал.“

Ап. Павел пише: „Понеже грехът се възползва от заповедта, произведе в мене всякакво пожелание; защото без Закон грехът е мъртъв“ (Римл. 7:8). Тук Павел говори за себе си – човек, обучен и посветен да спазва Закона.

Много призводства бяха закрити в България през последните 20 години, но едно със сигурност се развива сериозно. И това е грехът, който „произвежда“ всеки българин. Понякога се питаме как може един човек да „произвежда“ неуморно толкова нечестие. Явно има откъде. Както видяхме от думите на ап. Павел, Законът не премахва желанието на човека да греши, точно обратното - още повече го засилва. Основната задача на Закона е да разкрие на човека, че той не може да се бори сам срещу греха. Най-голямото чудо, което Бог прави в живота на един новороден християнин, е, че премахва у него желанието за грях. Това не означава, че новороденият не греши. Но той се противопоставя на греха. Ап. Павел говори на ефесяните за времето, когато „бяхте мъртви чрез вашите престъпления“ (Еф. 2:1-5). Мъртвият не може да се съпротивлява на греховните си желания, той е влачен от страстите си както лъв влачи убитата си плячка. Оставил се е на течението. Но апостолът учи ефесяните, че дори когато сме били мъртви чрез престъпленията си, Бог „ни е съживил заедно с Христос“ (ст. 5). След новораждането си – съживяването в Христос - човек има силата и властта да се бори с греха. Така Бог не само посочва първопричината за греха – пожелаването, а и ни дава сила и власт да се борим с него.

Нека разгледаме един пример. Всеки човек е като кораб в открито море. Има две изключително важни неща за такъв кораб - навигационната му система и неговата тяга. Когато има навигация (както разума при човека) и тяга (сила), той може да се придвижва в избраната посока и има сигурност. Така в момента, в който човек пожелае нещо чуждо, той става като кораб, изгубил навигацията и тягата си, - смъртта му е неизбежна. Той започва да се мята като сламка сред вълните. Бог никъде не обещава на тези, които повярват в Него, че ще акостират в спокойно пристанище и ще останат там до края на живота си. Пристанището е за временен престой, корабът е създаден за открито море. „Ако Мен гониха и вас ще гонят“ - казва Христос. До своето новорождение човек се бори срещу Бога, а след това с Божията помощ - срещу греха. Затова навигационната система и тягата, които Бог ни подарява, са безценни за нас.

Пророк Исая предава Божиите думи: „Народът Ми не разсъждава“. Първото, което прави Сатана, е да блокира мисленето на човека, на второ място той блокира волята му. Тогава имаме кораб без навигация и платна (Ис. 1:3-4). Пророкът добавя: „Тези, които се отделиха от Бога, се върнаха назад.“ Човекът, пожелал чуждото, е готов „да се върне назад“, да разруши, унищожи, да пожертва всичко до този момент, за да придобие пожеланото. Колко много са хората около нас, готови да унищожат жена си, децата си, служението си, кариерата си, но не и да оставят своята страст.

Прекрачването на невидимата заповед остава невидимо... само в началото. Христос казва: „Няма нещо тайно, което да не стане явно, нито нещо скрито, което да не се узнае и да не излезе наяве“ (Лука 8:17). Човек рано или късно посяга към онова, което е пожелал. Главният герой от разказа на Николай Хайтов „Дервишово семе“, пожелал жената на ближния си, казва: „Оградата, дето е от дъбово дърво, взе, че изгни, а дертовете наши не изгниха.“ И добавя: „Да става каквото ще, деца, жена, внуци ще прекрача.“[1]

Във Второзаконие 5 гл., в заповедта „не пожелавай“ Бог посочва първо „жената на ближния си“ (ст. 21). Защо изброяването не започва от осела на ближния, а от жена му? Нищо не се е променило през хилядолетията. Прелюбодейството остава най-големият грях, от който последствията са най-пагубни.

Една от често дискутираните теми по форумите в интернет е „сладостта“ от престъпването точно на десетата заповед. Там участниците твърдят, че човек се ражда свободен и свободата да греши е негово свещено, изконно право! Страшно много държим на свободата да правим каквото искаме, но когато дойде време да понесем последствията, обвиняваме Бога - как е възможно да се случи такова зло на толкова добри хора като нас. И мнозина живеят с мотото: моето си е мое, чуждото - общо. Единственото, за което съжаляват, е, че не са изневерили толкова, колкото им се е искало, защото където не са опитали, после друг е посягал...

Вместо да благодарим на Бога, че ни отваря очите да видим ясно ръба на пропастта, ние постоянно тълкуваме Неговите думи, така че да оправдаем собствения си грях. И в поезията често се описва колко сладко е да пожелаеш и да полетиш надолу към бездната. Харесва ни да страдаме така и да се самосъжаляваме.

Когато човек пожелае, много малка е крачката до това, да посегне, да вземе нещо, което не му принадлежи. Той може да има свое, но непременно иска да притежава и това, което е на ближния му. Хората понасят много по-лесно чуждата скръб, отколкото чуждата радост и щастие. В греховното ни естество е заложено убеждението, че това, което не е наше, е по-добро. „Чуждата кокошка е пуйка“ - казва народът. Много жени споделят, че намират приятелите на партньора си за по-привлекателни от самия него. За греховния човек е характерно постоянно неудовлетворение. Но пожелаването не е потенциален, а реален грях. В момента, в който си пожелал, вече си вътре в греха.

Нека се върнем към грехопадението в Битие 3:1-5. За да привлече вниманието, Сатана посяга на най-съкровеното - отношенията между Бога и Адам: „Истина ли каза Бог?“ Най-хубавото в Едемската градина не са уютът и изобилието, а общуването между Твореца и човека като част от Божието творение. Когато Адам и Ева общуват с Бога лице в лице, те нямат нужда от Десетте заповеди, за да регулират отношенията им. Колкото по-далече един от друг се намират двама души, от толкова повече правила се нуждаят в общуването си. Ето защо Законът, който Бог дава, показва, че народът, наречен с Неговото име, не Го познава.

Рекламата играе особена роля при пожелаването. Тя действа на принципа на внушението – целта е човек да отъждестви себе си с рекламирания продукт и да го възприеме като своя потребност, която иска да удовлетвори. Например да усети на момента вкуса на шоколада. Ева вече си представя себе си като Бога. Крайната цел на рекламата е да предизвика действие. Всъщност и Ева прави това – посяга и яде от забранения плод. Планът на Сатана се оказва успешен. Разказват една измислена история - на два екрана се прожектирали снимки от рая и от ада. Един от отишлите в ада се възмутил, че онова, което е видял на екрана, няма нищо общо с действителността. Отговорили му, че това е било само реклама.

Такъв е механизмът - обещава се едно, но реално е друго. И Сатана обещава на Адам и Ева, че ще бъдат „като Бога“, но в крайна сметка се открива голотата им. Вместо слава те преживяват срам. Каква гавра с човека! Колко от нас сме се хващали на рекламите и сме вярвали, че това е уредът, козметиката, колата, които ще променят живота ни. А голяма част от широко рекламираните вещи събират прах, захвърлени някъде след неоправданото очакване.

Скот Адамс казва, че си струва много повече да се вложи един долар в промиването на мозъци, отколкото в подобряването на произвеждания продукт. Голяма част от печалбата си фирмите отделят за реклама. Затова постоянно ни бомбардират с толкова реклами. Основата им задача е да пожелаем... оттам нататък всичко става много лесно.

Христос твърди: „Всеки, който гледа жена, за да я пожелае, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си“ (Мат. 5:28). Явно прелюбодейството е съзнателен акт. Не става дума за неволно поглеждане към будката за вестници, билбордовете или рекламите, докато си проверявате пощата. Имало е послание към нас и ние сме взели решение да го приемем.

Един от най-често срещаните капани при този процес е: „Това не може да ми повлияе или да ме съблазни.“ Подобно на Самсон, който е бил изключително силен духовно и физически, ние също сме способни да се подхлъзнем. Христос обаче казва много категорично: "Ако те съблазни окото, извади го и го хвърли. По-добре е за тебе да влезеш в живота с едно око, отколкото да имаш две очи и да бъдеш хвърлен в огнения пъкъл" (Мат. 18:9). Точно очите на Самсон са инструментът за неговото съблазняване, затова Бог допуска те да бъдат извадени. Бог възвръща силата на Самсон, но не и очите му.

Да внушиш на някого да пожелае нещо, означава да запалиш фитила на взривното вещество вътре в него. Ако избухне, този взрив нанася неимоверни поражения у човека. Ето го истинския голям взрив, само че при него човечеството е било унищожено духовно в Едем и продължава да погива днес.

Хората, които са пожелали нещо и са го отнели от някого, си мислят, че това е голямата им победа, но всъщност това е тяхното голямо поражение. Дойдох, видях и... бях победен.

В крайна сметка грях ли е изобщо да пожелаваме нещо? Отговорът е да, ако източникът са нашите плътски страсти. Самото желание за нещо може да бъде дар от Бога.

Ап. Петър много ясно ни казва какво и как да пожелаваме: „Пожелавайте като новородени младенци чистото духовно мляко, за да пораснете чрез него към спасение” (І Пет. 2:2).

[1]   Хайтов, Н. Диви разкази. Велико Търново, Слово, 2001.